Заглавие: „На Западния фронт нищо ново“
Автор: Ерих Мария Ремарк
Жанр: Роман
Оценка (от 1 до 6): 6
В мрачен ден като днешния ми се говори за голяма литература. А мрачното време (и мрачното настроение) прави асоциации с Ремарк. Писателят, който умело опъва тънката струна на сърцата ни, запазена за мрачните моменти на живота и резултатът ни удря дълбоко в душите. Ремарк разбира човешката природа и в детайли изследва дълбините на човешката душа. За да ни сервира на поднос резултатите, сурови, пресни и съвсем истински. Думите му те закачат там, под лъжичката и остават с теб през годините.
„На Западния фронт нищо ново“ е история за война, в това няма съмнение. Но не за поетичната страна на войната, за героизма, когото възпяват в песните, а за грозната ѝ простота. Тази, която те опустошава отвътре, дори външно да те е пощадила.
Водихме война срещу самите себе си, без да го знаем! И всеки точен изстрел улучваше някого от нас! Чуй ме, ще ти го изкрещя в ушите: младежта на света тръгна на бой и във всяка страна вярваше, че се бори за свобода! И във всяка страна я излъгаха и злоупотребиха с нея, във всяка страна тя се сражаваше за интереси, вместо за идеали, във всяка страна я покосяваха куршуми и тя се самоизтребваше! Нима не проумяваш? Съществува една-единствена борба: борбата срещу лъжата, половинчатостта, компромиса, срещу отживялото!
Ерих Мария Ремарк е роден на 22 юни 1898 г. в Германия. В разгара на Първата Световна война навършва 18 години и е мобилизиран на Западния фронт във Френска Фландрия. 18-годишно момче, към днешно време бихме казали „дете“, пораснало във времето на Бел епок - пикът на култура, знание, ценности и идеали в човешката история. Иначе познат като: времето преди войната.
Време, в което хората са забравили грозното лице на вечната борба, живеят спокойно, красиво, мечтаят, вярват в идеали. (Струва ми се, че донякъде това време напомня нашето.)
До моментът, когато човешката алчност надделява (както винаги е правила) над идеалите (натура вместо култура) и светът се озовава в най-голямата и опустошителна битка, която някога е виждал. Най-голямата и тъжната човешка деградация.
В „На Западния фронт нищо ново“ Ремарк разголва себе си. Описва ни войната такава, каквато той я е преживял. От страната на едно насилено и излъгано да се бие момче, което копнее само да изживее младостта си – да учи, да се влюби, да открие призванието си в живота и да го следва. Неща, които приемаме за даденост, без да осъзнаваме колко бързо могат да ни бъдат отнети. Да „отнети“, защото когато човечеството влиза в подобна война, на преден план са едни деца, които нямат избор, не правят революция за идеалите си, за свободата си, а се бият заради хора, жадни за власт и пари, хора, лишени от човечност. Нищо красиво няма в тази война, нищо поетично. И Ремарк се погрижва да го разберем.
В последните години се говори много за този образ на войната – гледаме филми като „Джоджо Рабит“, „1917“ и пр., писатели като Ремарк не спират да се преиздават и екранизират, но някак човечеството не учи урока си. Ние, дребните душици в политическата йерархия (обикновените хора), поемаме съдържание за войната, може би го „преработваме“ емоционално, страдаме с него, говорим за него, а след това пускаме телевизора и не можем да го разпознаем там, пред нас, в реалността. А дори и да го разпознаем, какво можем да направим?
Comments