top of page
Търсене
  • Снимка на автораbooksy0

„Преди да се родя и след смъртта ми“ от Ивайло Петров

Книга: „Преди да се родя и след смъртта ми“

Автор: Ивайло Петров

Жанр: Роман

Оценка (от 1 до 6): 6


Бях чел, че някои племена посрещат раждането на човека с дълбока скръб, а смъртта му – с радост и веселие. Най-мъдрото отношение към човешкото битие.


Нашата мила и красива Добруджа – със златните жита и цветните характери. Една малко Добруджа, а ражда такива големи писатели, които успяват да я възпеят подобаващо и да я увековечат. Йовков отдавна ми е любимец и с него съм възпитала в себе си любовта към този наратив. Но Ивайло Петров ме кара да изпитвам толкова различни емоции докато чета.


„Преди да се родя и след смъртта ми“ ми харесваха (като истории с отделни сюжетни линии) много още в училище – спомням си. Не помнех добре съдържанието им, но помнех, че за завидните си 15 години (в 8-ми клас) идеята за родовата памет ме вълнуваше. Концепцията за това, че историята ни като личности започва още преди раждането ни и, може би за щастие, не приключва със смъртта ни, продължава да ме държи силно.




Богатство на хумор, тънък сарказъм и красиви природни картини от българското село, на които и Йовков би завидял, допълват чудесно историята. А тя, историята, представя живота на Ивайло Петров или по-скоро на неговото семейство. „Преди да се родя“ – първата част от романа – е един кратък разказ, пълен с гениалност.


Не, не преувеличавам, наистина. Авторът описва животът на семейството, в което е имал късметът да се роди – съвсем типичен селски дом от преди точно (почти) 100 години. Дом с всичката му народна мъдрост и култура – практики за надлъгване между семействата на бъдещите младоженци, обичаи за крадене на булки, домашно земеделие, колене на прасе от цяло село, Коледа на цяло село, раждане на пеленаче, което цяло село смята за свое, работа на нивата по всяко време (на денонощието и развитието на индивида). Тези така ценни, дори сами по себе си, картини, Петров извайва с най-тънък хумор, ирония и получава обстоен портрет на българското село и неговите обитатели. Едно на ръка – получава обстоен портрет на народопсихологията ни.


Останалите 2 части – „След това“ и „След смъртта ми“, събрани в едно, са също богатство. Освен с гореспоменатия хумор, пълни са с мъдрост, със своеобразни философски и психологически анализи.


Ивайло Петров се разминава на косъм със смъртта на два пъти на фронта в Унгария. Тези преживявания несъмнено го вдъхновяват за това произведение, което знам, че ще препрочитам цял живот. Всеки човек, в един момент или в друг, неизбежно мисли за смъртта – някои от нас повече отколкото останалите. Но да имаш възможността и, бога ми, таланта да опишеш собствената си смърт – да надникнеш зад воала на завесата между световете на собствения си живот, пък дори и само във въображението си, това е рядка ценност и богатство.



Да опишеш по комичен начин собственото си погребение, да си представиш кой ще е „там“, за да те изпрати във вечния ти път, но не с умиление и мечти за словата, които ще чуеш по свой адрес някой ден, а отново с тънък хумор и реализъм спрямо добрите и лошите ти черти и човешката природа по принцип. Това, мисля си, е да се надсмееш над смъртта! Нещо, за което философите (а защо не всички ние) мечтаят от как свят светува.





17 преглеждания0 коментара

Последни публикации

Виж всички

Comments


Post: Blog2_Post
bottom of page