Книга: „Сърце“
Автор: Виктория Бешлийска
Жанр: роман
Оценка (от 1 до 6): 6
От малка ме „мъчи“ една вътрешна подбуда да не чета това, което „хората четат“, да не слушам музиката, която „хората слушат“, да не правя това, което „хората правят“. И докато в тинейджърските ми години това беше разбираем и често полезен порив да отхвърля всичко признато и да си изградя сама авторитети, то с възрастта се превръща по-скоро в пречка. Именно заради този си вътрешен порив още не съм прочела „Глина“ от Виктория Бешлийка. Но сега, след като се докоснах до писането ѝ във втория ѝ роман „Сърце“, ще бързам да поправя грешката си.
Смело заявявам, че Бешлийска има талант за „голямата литература“ и вярвам, че времето ще я отсее като съвременен класик (да, това не е оксиморон). Тя подхожда с внимание към текста, почти плахо и тихо, с грижа за езика, за конкретните думи, които използва, за да издялка в скалите на българската литература своите образи и историята, в коиято те се преплитат. Езикът ѝ стъпва на стари, почти забравни, български думи, заиграва се с корените им и им помага да израстнат от тях до съвременната реч. С тях кръщава героите си и обрисува характерите им. С тях гради историята в рома, тухла по тухла, сякаш от кирпич.
А историята в „Сърце“ успява да си свърши прецизно работата – да премине през читателя, да влезе надълбоко, да се заиграе като търпка под лъжичката и да го хване за гушата. От самото началото историята в романа тръгва от тягостна към още трагична, докато изведнъж не се пречисти и просветли. А я живеем заедно с героите, сякаш 800 години разлика са нищо.
Да можеш да пътуваш във времето – много назад, много напред, нагоре и надолу (във всевъзможни светове и реалности) е едно от най-големите богатства, а битът и живота на българгарите от късното Второ българско царство са толкова малко посещавани. От учениците по история познаваме и се възхищаваме на понятия като – труд, одър, гордост, вяра, царство, царица, мечта, молитва, а ни е толкова трудно понякога да ги усетим и да си ги представим. Благодарение на „Сърце“ тази липса се попълва в нас. Пускаме миналото в себе си, пълним душите си с образи и идеали, дълбоко пропити в родовата ни памет и в народпсихолигята ни.
В интервю с Виктория Бешлийска прочетох думите ѝ: „доверих се на видение в съзнанието ми, което ме изправи пред въпроса за личната вяра и духовността, пропита в нашата земя. Така се наложи да се върна 800 години назад, за да усетя още по-ясно, че няма минало, настояще и бъдеще, че Времето е Едно. Писах „Сърце“ с надеждата, че, говорейки на мен, Времето иска да каже нещо на всички нас.“ И сега ми се иска да мисля за тях. Да вярвам, че Времето е имало нещо да ни каже. И си мисля, че щом книгите са толкова четени и продавани и „Сърце“ не слиза от класиции на книжарниците, а събтията с Виктория се пълнят със стотици души, мисля си, че ние слушаме и чуваме повика на Времето, че чуваме посланието му. Че намираме горе-споменатите ценности около себе си или поне че имаме нужда да ги намираме, тъй като осъзнато посягаме към такива четива. Мисля си, че не сме обречена нация, нито пък човечество, че сред цялата разруха, сред погрома на планетата, към който стремглаво сме се засили, всъщност има надежда. И ми става хубаво.
Comments