Книга: „Червеният смях“
Автор: Леонид Андреев
Жанр: повест
Издателство: „Асеневци“
Оценка (от 1 до 6): 5
През последните 3 години светът рязко стана опасно място. Може би процесът е бил постепенен, но рязко го усетихме на глобално ниво. Тъкмо приключи една сериозна заплаха за животът такъв, какъвто го познаваме и изкача нова. Темата за глобалното затопляне, бъдещето на света и изобщо на човечеството е надвиснала като буреносен облак над главите ни. Но вместо да успеем да се справим с нея, биваме постоянно залети с нови кризи и нови поводи за тревога. Войната, не се съмнявам, че всеки ще се съгласи, е основен такъв повод в момента.
Войната е тема, стара колкото света. Дълбоко заложено е в човешката ни природа да искаме още, да воюваме, за да го получим или просто да имаме нужда да нахраним вътрешния хищник, спящ дълбока в нас, с още кръв. Войната е преплетена плътно в човешката история и за нея има изписани хиляди текстове – художествени и исторически – но желанието за нея сякаш не успява да изчезне от природата ни. Човечеството остава един (не толкова) „анонимен алкохолик“, който постоянно се поддава на зависимостта си, на желанието за още кръв.
През последните десетина години наблюдаваме едно ценно явление – бум на книги и филми, посветени на войната. Сюжети, разгръщащи трагедия след трагедия. Толкова време ги поемах с интерес и удоволствие, казвайки си, че историята трябва да се знае, за да се поучим от нея. Успокоявайки се, че след като непрестанно поемаме такова съдържание, няма да позволим да се повтори. Светът ме опроверга. Човечеството ме опроверга.
Сега чета „Червеният смях“ от Леонид Андреев, написана през далечната 1907 г. и сърцето ме боли за потърпевшите от уроците, които колективно не успяваме да научим. Книгата разказва историята на млад войник и дните му на бойното поле. Дни, нощи, моменти, които се преплитат в усещане за вечност. Вечност, изпълнена с болка, страх и страдание. Сцените, които Леонид описва са потресаващи. Те променят човека, така че изменят човешкия му облик, карат го да претръпва пред лицето на смъртта, да я приема за естествена, макар и преждевременна на бойното поле.
Веднага главата ми прави препратка към „На западния фронт нищо ново“ от Ерих Мария Ремарк, за която вече съм ви говорила тук. Подобно на Леонид Андреев, Ремарк описва преживяното на бойното поле и ужаса от войната, изпитан от него самия. Описва една страна на войната, която не можеш да си представиш, ако не я преживееш. И това ме кара да страдам още повече, тъй като Ремарк е участник в Първата световна война (1914-1918 г.), а „Червеният смях“ е писана 7 години преди началото ѝ. Това само затвърждава колко дълбоко е заложено желанието за битка в човека и колко малка е надеждата, че някога ще се пребори с него. Че някога човечеството ще бъде „по-добро“, по-миролюбиво, че хората ще живеят в хармония и без желание за постоянно плячкосване и придобиване – няма значение дали на територии, власт или пари.
Четете тези книги, може би това е единствения начин, все пак, по донкихотски, да се борим с необратимата ни човешка съдба и природа.
Comentarios